Лехите с мамините  иялдъзи бяха

проснати пъстри черги на двора,

които изгряваха през юли.

Всеки иялдъз си имаше име.

Мама  прегръщаше младите цветове,

галеше ги нежно и вглеждайки се

в кръглите им съцветия, им  говореше.

Като че прегръщаше  самия живот

и му се обясняваше...

А те ще се пръснат от великолепие...

Наперени като  петлета,

искрящи в седмолинието на багрите.

Винаги  прекопани и поляти.

 Във света съм от доста години,

но не видях по-хубави от мамините иялдъзи!

Толкова я обичаха и я слушаха

тия царици на звездните цветя.

Като  алчен скъперник, който

се радва на  скъпоценностите си,

така и мама се извисяваше

сред своите лехи,

докато  оглеждаше иялдъзите

и пълнеше очите си с радост,

а душата си с богатство...

Тоя спомен така  ме натъжава.

Няма ги вече иялдъзите, няма я мама...