В белотата на деня се прошмугва сянка,

като тих крадец душите светли да сбира.

А в глупостта си те, накичили се тежко,

дрънкат бляскави мъниста.

Другарува си деня с луната,

както брат убива брата.

Стъпва нежно зад гърба му,

после го поваля лудо.

Синевата почернява, гарван грачи,

побелява сивкавата пръст отдолу.

Влачи нещо, недокопало последния дар

на пиршеството- вълк снажен, искрица на злото.

И бива убит последния пратеник.

Звездата подшушнала нечия заповед.

И върти колелото през бури вековни,

и отпраща делата през пристани бродни.

Запокити във ъгъла ненужната риза

върколак, що тъмницата беше му писнала.

Разсъблече се гол и извади душата,

после викна да вие и изплаши децата.

Не беше му нужно да се менява привидно.

Отвътре му беше орисано да бъде различен

от белоснежните сенки, де не можеш ги хвана,

но после в капан те кротко те слагат.

В белотата на утрото чернее се сянка.

И душите събрала нощта се оттегля.

А в глупостта да повярват на златото,

кротко се перчеха нежни прасета.