Изсъхнал извор

20 feb 2005, 21:10

Poesía

1466 0 2

Загледана във точката отгоре
се питам колко ли слънца
ще видя докато си отговоря -
кога от мен ще бликне мъдростта?

Кога и мен ще изгори тревогата,
щом някой ангел е дълбоко наранен
и да заплача искрено не мога.
О,светли пориви! Кога ще стане с мен?

Кога ще се усмихна срещу изгрева,
но без усилие - като учудено дете
и ще се сепна от звука на ручея,
където истини природата плете.

Така загледана ме хваща пак умората,
затварям страниците - ден, след ден, след ден...
И моля се да цъфне в бяло камъка,
и да роди пак мъртвото във мен.

Свързани произведения

Comentarios

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Бисерче (Бистра Малинова)

2006-08-09T19:48:32+03:00

Пишеш невероятно! Но защо така неизбежно тъжно и уморено, наистина...?
daik (Георги Динински)

2005-08-07T08:22:18+03:00

Уморено и тъжно пишеш
Но успяваш да създадеш настроение...
макар и да е за нещо безвъзвратно изгубено сякаш...