Поемам по пътя сред тишината,
търсейки душа, подобна на моята.
Цветът на моята е ни само черен, ни бял.
Тя не е за всеки... а само за вълнения и болки,
равносилни на моите, разбиращи смисъла на проницанието ми.
Усещам само тропота на една сянка, оставила следа у мен...
... а мелодията на страховете ми ме гали,
точно както вятърът играе със състоянието на кожата ми.
Но не чувствам студ, вярвам в себе си повече от всеки друг!
Само ехото в главата ми сега е мой приятел
и чувството, че не принадлежа дори и на себе си, а само на мечтите си.
И ето, че зазорява... а сега накъде!? ...