Не ме приспивай с щастие фалшиво,
недей обръща всичко на шега:
свещено, приказно, красиво
и моята несбъдната мечта.
Тя ярък изблик е на чувства нежни -
за полети жадуваща душа,
над върхове високи, белоснежни,
свободно де се рее любовта.
За мене няма по-прекрасно нещо
и по-жадувано от любовта.
О, не, не е престъпно и погрешно
ти искрено да любиш на света!
Тя, любовта, е слънцето, което
сияйно грее с пурпурни лъчи -
лазурът ясно синкав на небето,
потрепващ в ярко блеснали очи.
За нея плакал е приживе Петрарка
и после още дълги векове.
В прохладни вечери със лира в парка
поетът тихо Лора пак зове.
И днеска пак Ромео–Жулиета
със лъчезарно грейнали лица
свещено пазят в себе си завета
на милиони влюбени сърца.
Не ми отнемай чувството прекрасно,
не ме обричай вечно на тъга.
За неговата святост аз безкрайно
да пея искам от душа сега.
24.11.2009 г
© Христо Оджаков Todos los derechos reservados