Родих се от лоното на самотата.

Орисана бях в песните на февруарския дъжд,

и покръстиха ме във водата,

с макове пълна, със сребърна ръж.

Нарекоха ме на морската пяна,

свобода да бленувам, да чезна в нощта.

В тъмата от хора, от страст да изгарям.

В любов да се давя, брегове да руша.

Демоните дяволски химни ми пяха,

танцуваха за мене в третия час,

строфи за похот и горчива наслада

в косите ми вплитаха, да нося ги аз...

И аз ги отнесох през три планини.

Заравях думите във всяка от тях.

Събличах пред сенките в онези гори

душата си, свенливо пламтях.

И с венци от диви цветя се обличах.

С рими покривах гръдта

и тихо в дланите шепнех молитва

някой да види това...

Че устните трепват

и очите носят искри,

пръстите от звездите блянове вадят,

Че тялото в топлота и тревога гори...

Че понякога мътна, разпиляна, черна мъгла...

Че понякога немощ, понякога морска вълна...

че понякога съм и нежност, и болка,

невъзможност, тъга,

Но винаги вселена, събрана в дума една...