Май така си приличаме с тебе, съдба –
луди, волни, сами. Нито сбруя, ни стреме.
И препускаме смело, съвсем по ръба.
И сме стари моми. То и кой да ни вземе?
Нито среща, ни стига, ни топло легло.
И жребци звездочели, скопени без време...
Женска участ ли? Просто е женско тегло...
Най-красивият цвят си остава без семе...
И копита запънали здраво в пръстта,
сплели в гривите вятър. В душите си хали...
След гръмовният край ще разказва смъртта,
как със тебе, съдба, на галоп сме живяли...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse