Дори, когато и последното листо
Докосне пъстрата земя от шума
Енергията ще стои безмълвна, лека.
Но стъпките оставени от нас ще помним
А всеки допир ще е вече минал
И всяка мисъл за мига е вечна
Всяко действие без време ще отеква
Като камбанен звън към вечността
И пак ще ми напомня за мириса
На тази шума и на таз гора.
Не мога да те имам постоянно
Не мога да те имам всеки ден
Затова ще пия от спомена за тебе, бавно
Ще го забърсвам от праха в мен
И всекидневно губейки се малко
Ще се забравим някой ден.
Ще ме захвърлиш някъде дълбоко
В дъното на твоята душа
Ще хване прах историята най накрая
Съдбата ни била такава, да да
Но, не е виновна за това съдбата
Защо ли тъй ни отреди
Да се прегърнем в изгрева на младостта си
Да се намерим пак след тридесет, дали!
Не, аз не искам таз история да свърши…..
Но пак се губим, пак живота ни дели
Дали ще се догоним някъде нататък
От нас зависи си ..нали!
© Hristo Hristov Todos los derechos reservados