На таз земя аз бях

На таз земя аз скитах

На таз земя аз някакси разбрах

Какво е да си човек. Живях

С всичката ми корест, воля, страх

С всичко туй, обичайки, живях.

Живях и светеше свещта

Да превъзмогна пак нощта

Но мисълта е като кама -

Робство, мрак, нищета

Разрязва те и изгасва свеща.

Бреговете на една самотна мисъл

Оголяха, останаха без пясък

Не чуваха се там вълните

Не виждаше се на скалите блясък.

Избяга ти в полето на нощта

Избяга ти в подножието на надеждите

И докато се стичаха сълзите на дъжда

Търсеше ти спасение във копнежите.

А тази къща останала бе празна

Колелото старо паркирано отпред

Сякаш викаше, напразно:

„Тук бе живял човек“.

А клонките от стари спомени

Люлееха се тъй насам, натам

Вятърът духаше мълнии огнени

А ти останал беше сам.

Не виждаш ли ти спомена?

Тоя демон проклет, остарял

Не умира. Проклет е спомена.

Остава да каже, че си живял.

Куминът пушеше от болка

Дъхът спираше на есента.

Споменът, че беше малка

И на живота пя ти песента.

Това, което исках да ти кажа,

Но спря дъха и не успях

'Осъдени сме да обичаме' –

Вземи това наследство и дай нататък,

на другите,

                                   на тях.