Как искам да съм камък, скален къс.
Да бъда ледник със лице прозрачно
и никакъв житейски земетръс
да не намокри моите клепачи.
Да онемее смелият език.
Ръцете ми – криле, да се пречупят.
На пепел да се пръсне моят вик
и да се свре в най-тъмната хралупа.
За миг, за два в един-единствен час,
във който нож в гърба забива здрачът
да си припомня най-внезапно аз:
Понякога и камъните плачат.