Картината висеше на стената.

Картината с полегнали треви –

полегнали от онзи силен вятър

отнесъл разпилените мечти…

Мечтите, дето капчици в росата

блестят и плачат сякаш са сълзи

и жадна бях за малко от водата

събрана рано в нежните треви.

А между тях се виеше пътека.

По нея тръгнах бавно да вървя

и към живота връщах се полека

и дишах, и щастлива майче бях.

Картината във болничната стая

ме галеше със нейните треви

и няма никога да я забравя!

Тя стопли ми сърцето - не и ти!