КАРТИНАТА ЖИВОТ

Гледам в пространството синкаво празно.
Там искам да видя картината на живота.
Тя бавно, като през сълзи, мъгла, се показва,
изплувала от спомените гордо-сирота.

Мълча... Искам с поглед да я обхвана цялата.
Но пъзелът е с хиляди малки парченца.
Трябва и майстор да я подреди в огледалото.
Аз се старая като току що проходило детенце.

Покрай мен се тълпят приятели и врагове,
цъкат с език и отчетливо си мърморят:
„Кич. Размити са цветовете. Няма брегове.
Петна кървави. Небето е сиво.“ Спорят...

„От това не става картина. Има нещо в нея...
Побиват ме тръпки. Нека слънце изгрее!“
Не казвам нищо. Превърнала се в слух, не смея.
Има още парчета. Дали тя ще плаче, или запее?

Моля ги да почакат с мненията си пристрастни.
Може с последните късчета да се отвори душата,
сърцето, любовта да я озари със своите страсти.
Не бързайте да хвърляте камъни по красотата!