Малка къщичка във мрака

аз видях едва.

Тъй мъничка, но красива –

сякаш е мечта.

Малка къщичка и в нея

майка със деца.

Тъй усмихната и те й пеят –

най-щастливата жена.

Малка къщичка, красива,

с люлки и цветя.

Тъй красива, сякаш жива –

къщичка-мечта.

Нежно слънцето огрява

нейните стени,

всичко в миг се оживява

и шепти: „Стани, стани!”

Но след малко дъжд вали

и къщурчицата малка -

сякаш бе в мечтите ми

и - за миг изчезна от очите ми.

Сън ли бе това или какво?

Не, реалност беше:

пред очите ми във миналото

малка къщичка стоеше.

Но след миг съзирам две очи,

те ме гледат плахо.

Детски глас край мен звучи

той шепти ми: „Како...”

Малкото детенце

къщата скрепи,

после развали я

с весели очи.

Къщичка красива,

малка, от картон.

Тя пред мен изчезна

кат последен стон.

Щастие такова няма.

Щастието е измама.

Тя е само в къщичката малка,

но, уви, оказа се поредна залъгалка.