Малка къщичка във мрака
аз видях едва.
Тъй мъничка, но красива –
сякаш е мечта.
Малка къщичка и в нея
майка със деца.
Тъй усмихната и те й пеят –
най-щастливата жена.
Малка къщичка, красива,
с люлки и цветя.
Тъй красива, сякаш жива –
къщичка-мечта.
Нежно слънцето огрява
нейните стени,
всичко в миг се оживява
и шепти: „Стани, стани!”
Но след малко дъжд вали
и къщурчицата малка -
сякаш бе в мечтите ми
и - за миг изчезна от очите ми.
Сън ли бе това или какво?
Не, реалност беше:
пред очите ми във миналото
малка къщичка стоеше.
Но след миг съзирам две очи,
те ме гледат плахо.
Детски глас край мен звучи
той шепти ми: „Како...”
Малкото детенце
къщата скрепи,
после развали я
с весели очи.
Къщичка красива,
малка, от картон.
Тя пред мен изчезна
кат последен стон.
Щастие такова няма.
Щастието е измама.
Тя е само в къщичката малка,
но, уви, оказа се поредна залъгалка.
© Яна Всички права запазени