Като вехнеща роза душата ми съхне. 
Не чувствам жажда нито глад –
нещо в мен се къса. 
Старият конец, дето закърпи сърцето –
къса се, руши светът ми. 
И прашно става...
Трудно се диша от прах. 
Нещо мъчи проклетата роза 
и вехне ден по ден.
Слънчевите лъчи не помагат –
водица. Не! Не ще...
Ще се счупи някой ден стъблото, което я държи. 
Ще падне хубавият цвят на земята
и някой ще го сгази. 
От розата ще остане само спомен, 
някой ден...
Защото някой е позволил да увехне.