Разбрах.

Осъзнах, макар и не навреме. 

Че добротата ми смятали са я за лицемерна:

приятели, близки на душата ми също. 

"Тя е лоша. Ужасен човек. Не се сприятелявай с нея." -

чувала съм пред очите ми; зад гърба,

но никога на никого не казах колко разбита бе моята душа,

колко странен стана света - че да си безименно същество 

в пръстена на змия.

Разбрах.

Знаех го, дори когато вътрешно отричаше съвестта,

повярвах ли и? Не. 

Смятах, че въпреки лошотата на смъртните и безсмъртните същества,

живеещи на тази Земя, в тях имаше някаква светлинка под формата 

на малка звезда. Грешах ли? Може би да. А ако не -

тогава моя е била грешката да се доверя?

Да им повярвам? Или да не им?  

Нали така?

Учим се от грешки и уроци, все ти казват. Това те прави зрял

и здраво стъпил на калдъръма? Дали? 

Най-вероятно е така, а може и да не е. Нали така? За всеки различно било?

Не зная. 

Зная за себе си малко повече отколкото те знаят или знаеха за мен - че моята доброта

оказала се злочеста за мен самата. 

А може би така успокояват съвестта си, че се подиграха.

Не разбирам. Не разбрах. Ужасена бях и съм все още от формата на парадоксалната факла;

все още живея в пръстена на змия, който е и самият свят. 

Да погреба тях - или себе си? Заради тях? Заради себе си? Не, мерси. 

Директна бях и ще продължавам да бъда - за вас, за тях и себе си.

Клони от лъжи, лицемерие, измама или реална илюзия бях и ще продължавам да бъда за тях:

моите приятели - по-скоро е само термин;

А ако смеят да го прочетат, вярвам, ще се познаят. Откровена бях. И ще бъда.

Разбрах. Че добротата ми скъпо се плаща - с два шамара, три ками в душата.

Ще бъда виновна само тогава, когато им затръшна вратата.

С мен - мили.

Без - нагли и гнили. 

Такъв е живота, нали така? 

На шията пръстен на змия, 

в ръката - ножа,

в устата - лъжа,

в очите - мъгла,

в душата - казан с отрова за доброта.