Когато на смирението се отдам
и тишината с любов ме обгръща,
се намира някой, от Его подпрян,
раните стари във Ад да превръща.
Отново кърви. През сито изтича
радостта от покоя тъй мимолетен.
На стара, разкъсана дрипа приличам,
захвърлена в коша, от мене оплетен.
Ще се събера! Ще се облека в чисто,
дори да е последното ми смирение!
Не закривай небето ми с „истини“,
които са само твое умотворение! ...