Когато ти си отиде в онзи ден,

всичко, което имах, си отиде с теб,

като прощален подарък, даден ти от мен.

Отидоха си дълбоките влажни очи,

потънали в неосъществени мечти,

две ями оставили и болката в тях се роди.

Отидоха си ръцете изстрадали,

рисуващи с красиви думи дъгата

и в самота забравени, изоставили бяха речта.

Отидоха си краката ми бързащи,

вечно крачещи по пътя към теб,

превити, вече ненужни, уморени лежаха до мен.

Отиде си пламтящото ми сърце,

сега мястото му в гърдите пустее,

а ветровете отмиват  окървавените брегове.

Отиде си искрящата моя душа,

пленена в клетка, от мъка направена,

безплътница някаква, превърната в горчива сълза.

Отиде си изгарящо в огъня тялото,

от надежди, втъкани някога, палено,

сред руините на отминали дни бе то разядено.

Отиде си и ти, химерата мамеща,

оставила спомена на помен при мен,

но и той в мрака блуждаещ си отиваше с теб.