Снежинки галят ми лицето,             

зимни длани на жена.                 

Събужда се във мен детето,

скачам с чувство без вина

в снега така избистрен, бял

и мислите – кристално ясни,

в града внезапно опустял.

Сред въздуха се носят басни,

от комини литват те.

Самотни чукат по врати,        

зад разляти гласове

под детски коледни стрехи.    

И аз съм, нощен коледар,                                       

чувал поднесъл със копнежи,                                     

бенгалски огън след пожар,

подпалил вашите надежди.