Краят на прикзката

В някой тих, дъждовен ден

тази прикзка ще свърши

с остър нож в едната ръка

и измачкан лист в другата:

Обичах - твърде много...

страдах... и горях,

извършвах грях след грях.

Плаках и ранявах...

ставах, но кървях...

Забравях... може би за ден,

за час, за миг...

но после споменът се връщаше

по-жив, по-парещ и погубващ!

Крещях - без глас,

плачех - без сълзи,

обичах отдалеч...

И твърде много ме обичаха...

твърде много любов

във един живот...

Но повече едва ли може

сърцето ми да побере...

И ето за това приказката свършва -

твърде рано... твърде прозаично...

твърде много любов имаше в нея,

твърде много любов...