Там, където морето вълните разплисква,

плачеща кукла лежи.

И дори цялата от глина, от очите ù бликат сълзи.

Там, където чайки прелитат, захвърлена по тези места,

тихо вятър ехти и ето тя заговаря:

Вземи ме, пътнико ти!

Там, край скалите на морската шир,

пътникът свиден, добър и някак унил.

Докосва косите и песен запява

за живота и обич такава,

която бавно с времето отминава.

Ти, плачеща кукло с изкуствени нежни очи.

Днес си при мен единствено ти.

Безмълвно в тишината лежиш

и не знаеш какво е болка голяма,

та нали душата в тебе я няма!

И ето морето бушува свирепо,

отнасяйки я към морската шир,

а пътникът свиден заплакал за любовта,

която вече я няма...

Там, край скалите по тези места,

цвете израсна от тази сълза.

И напомня на всички за обич такава,

сякаш светът сътворен е за двама!