Посоката без теб налучквах в зимна пряспа
и с нещо много скъпо сякаш се разделях.
Ту нейде в синьото изкачвах се и се потапях,
ту в собствена измислица пропадах...
Ръце към теб протягах, пак ли закъснели?
И думата добра само насън мълвях ли?
Защо и миговете пак се вкамениха,
защо прозорец е зазидан пак навярно...
Защо отново снежен въртоп замота ме...
И с премрежените си очи-лавини,
затрупвах те, затрупвах те - за да останеш,
алпинисте мой, неусмирими. ...