Мръсните улици със сенките сиви,

празните хора, кучетата диви.

Небето е черно, силен дъжд ме вали,

мразя го още, измива моите сълзи.

Някаква луда, усмихва се сама,

поглеждам надолу и с бърза крачка вървя.

Свива ми се стомаха, като чувам зад мен смеха,

макар да не чувам, знам, че е за мен тази гадна шега.

Забързвам крачка, спъвам се, падам в калта,

предлагат ми помощ, но бързо ставам сама.

Засрамена, казвам бързо благодаря,
покуцвам леко, но почвам да тичам, вместо да вървя.

Минава времето, ни бързо, ни бавно,

случи се промяна, но ни рязко, ни плавно.

Ден след ден за вчера или утре живях,

само да мине днес, стисках зъби и търпях.

По мръсните улици със сенките сиви,

хора с души, кучета игриви.

Срамежливо слънце, под него ръми,

падат дъждовните капки, във всяка – малки дъги.

Някаква луда се усмихва сама,

поглеждам в очите ѝ – радост без капка лъжа.

Простенвам леко от болка – "не, моля те спри",

сълзи по лицето ми , коремът ме боли.

"Спри с тази история и тези шеги",

от смях плача и се превивам дори.

Искрен и силен, без капка срам,

нелепо изглеждам – не ми пука , но знам.

Започвам да тичам, подскачам, танцувам в дъжда,

стъпвам накриво, спъвам се и падам в калта.

Подават ми ръка, да ми помогнат да стана,

оглеждат ме за охлузване или рана.

Не мога да мръдна, стоя на земята,

с чистата радост, като на децата,

не усещам нито болка, нито страх,

а ме напушва на силен весел смях.

Изправям се, покуцвам накриво,

сякаш в мен някой запалил е гориво,

щастлива съм някак, не ми е вече самичко,

обичам – нищо конкретно, а всъщност всичко.