Полегнал на тучната ливада

Отново облаците аз броях,

Фигурки различни в тях съзрях,

Но щом теб видях онемях.

Бях се врекъл в самота и тишина,

Да ходя навред по света,

Никоя да не допускам до ранимата си душа,

За да не се наложи отново сълзи да броя.

Ти с изкусителни очи ме покори,

С нежните си ръце оковите ми свали,

Не се зачуди и за миг дори,

Когато извади от сърцето ми всички бодли.

В очите ти надежда съзрях една,

Така бленувана и жадувана,

Така плашеща ранимата ми душа,

Сам да не вървя по калдаръма на света.

Смела глупост в онзи миг проявих,

Лесно сам в наивни мечти се навих,

Така жив почувствах се от това,

Сякаш по-красива бе за мен цялата земя.

Бях готов всичко аз да ти подаря,

За теб от гърба си щях и ризата да сваля,

Не исках нищо аз в отплата,

Само с мен да си – това щеше да е моята заплата.

В миг обаче камъните остри дето мелеха брашно,

Спряха да се галят едно в едно,

А всяко от другото бе по-непреклонно,

Отказваше да се промени само то.

Пак отстъпи моето колело,

За да се радва как върти се твоето,

НО САМО!

Това че колелото ми в твоето спря да се върти,

Не значи, че простени ще са моите сълзи,

Просто ще изчака твоето да се умори,

И тогава със скорост бясна ще се завърти.

Пчеличка малка със строга показалка,

До лицето ми се доближи,

Изгони от главата ми всички мисли зли,

„По пътя си сам продължи – ще имаш и по-добри…”