Безшумно се стопяват опустели
ръцете на луната, като нежност;
през восъчната нощ разляла вени,
в които циркулира неизбежност.
Луната всеки ден вали сама.
И само нощем, всъщност, я обичат.
А в дланите и ражда се тъга,
щом пълна във небето си се врича.
© Геновева Христова Todos los derechos reservados