Вървяхме двама между злато,

отронващо се от огромни клони.

Под краката ни сякаш блато,

но всяко златно листо,

следващото гони.

Златото в ръцете си държахме,

поръсихме душите си с есента.

Обагрени и двамата в златните

цветове на падащите листа,

поглед срещнахме и

без думи разказахме си

за любовта.

Ето я и нея, в цялата тази

приказка -

нашата мъгла.

Наричам я "нашата",

защото споделяхме я под студа.

Покрихме се с нея като одеяла

и прекосихме я на длъж и на шир.

Доволна, че не ни изгони със своята сивота

и малко студ, който златната есен облада-

мъглата в мир,

пусна своите сиви платна.

Вървяхме двама между злато

и малко сива мъгла.

Обичахме се топло, сякаш

беше лято...

и тихо под листата, без думи,

говорихме си за любовта!

Инес Тарашева