Прастара светеше луната,
прастара беше любовта –
загадъчна и непозната,
докосна моята душа.
И две очи последвах само,
едно сърце, една мечта.
Потърсих силното ти рамо
и исках да те разбера.
Но вятърът отнесе в мрака
диханието на нощта
и образът любим изчезна
за чувствата ми не разбра.
Прастара беше и тъгата,
сърцето ми разкъса тя
и само болката в душата
все още пази любовта.
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados