Аз мислех си, че с наплюнчените палци
разлиствам календара и гледам с умиление
ъгъла на прегънатия лист, а всъщност миговете
скачат в надпревара, докосващи извивката на
топлата ми гръд.
Политат мъховете от топола, извива се реката
с режещ вик, тъй както полита душата в небосвода,
огряна за пръв път от слънчев лъч.
Аз мислех си, че сълзата ражда се в тревога и вирее
в речна блат, а всъщност тя е камъка в скута на
майката природа – една река дели го да бъде някой друг.
Сега разбирам защо от радост върбата плаче и ражда ...