Аз мислех си, че с наплюнчените палци

разлиствам календара и гледам с умиление

ъгъла на прегънатия лист, а всъщност миговете

скачат в надпревара, докосващи извивката на

топлата ми гръд.

Политат мъховете от топола, извива се реката

с режещ вик, тъй както полита душата в небосвода,

огряна за пръв път от слънчев лъч.

Аз мислех си, че сълзата ражда се в тревога и вирее

в речна блат, а всъщност тя е камъка в скута на

майката природа – една река дели го да бъде някой друг.

Сега разбирам защо от радост върбата плаче и ражда

своите листа. Извила гръб на всичките проблеми

мокри устни в очи червени.

Няма по – велико чудо на света – да бъдеш майка

на таз земя!

31.08.2020г