Мартенското слънце се усеща,
не е като лято, но все пак
въздухът отдава се на среща
с меко-веселия сняг.
Улиците тихо спорят,
по-бъбриви отпреди,
зимата ще пусне щори
и три сезона ще проспи.
Стъпките са бързи,бягат
по начупен калдъръм,
а сърцето ще пробяга ли
старият обръсъл хълм-
там остави ме,не исках,
но не можех да натрапя,
своята душа, все искаща...
и от болка спомените хапех.
Мартенското слънце същото е,
думите различни стрелкат,
твоето обаждане объркващо
ме закара до предела.
Гордостта порок ми е ,
днес кората ще обеля,
младостта запазена
наша ще е,
нищо че се стелят
набраздени дните,поовехнали нежално,
аз среброто в косите
ще превърна в любов начална.
© Ниела Вон Todos los derechos reservados