Мартенското слънце се усеща,

не е като лято, но все пак

въздухът отдава се на среща

с меко-веселия сняг.

Улиците тихо спорят,

по-бъбриви отпреди,

зимата ще пусне щори

и три сезона ще проспи.

Стъпките са бързи,бягат

по начупен калдъръм,

а сърцето ще пробяга ли

старият обръсъл хълм-

там остави ме,не исках,

но не можех да натрапя,

своята душа, все искаща...

и от болка спомените хапех.

Мартенското слънце същото е,

думите различни стрелкат,

твоето обаждане объркващо

ме закара до предела.

Гордостта порок ми е ,

днес кората ще обеля,

младостта запазена

наша ще е,

нищо че се стелят

набраздени дните,поовехнали нежално,

аз среброто в косите

ще превърна в любов начална.