Дилемите в живота ми не спираха.
Предчувствия ме лъжеха стократно.
Съдбата във вина да подозирам -
нахално е (предвид че съм инат).
Пословична бе мойта проклетѝя,
доказал я пред ближните и Бога.
Което съм могъл да го надвия,
заметох под килима, за след гроба.
Накарах даже времето да чака.
И кътните му зъби знам, и фактите.
Надеждите без вяра ги изплаках,
а минах някак сух помежду капките...
Но някъде дълбоко във възторга ми,
където над живеца му тежеше
онази - денонощната тревога,
там вече не боли..., а ме болеше...
Случайни ли са моите прозрения,
предвид предубедената ми личност,
че даже и душата на умрелия
се връща там, където я обичат?...
Отмества ми се погледът от фо́рмата
на вечния въпрос "дали - или".
Пеперудите във мен чертаят орбити,
и също като тях ми се лети...
Аз щях да бъда живо доказателство -
инатът, че калява, но убива,
защото от достатъчно предателства,
човекът не обича ли, изстива...
©тихопат.
Данаил Антонов
12.03.2024
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados