Изваях цялата дъга със погледа си само...
И знаех - тя отроче е от теб!
Не, че имах за подкрепа твойто рамо,
но не смятам и че имах грешен светоглед.

Дъгата цялата - блестеше,
със устни шарени се стелеше навред,
песен - непонятна, плавно се ширеше,
там във нещото - сред теб.

А аз безбрежно плувах
из пенестата морска ръж,
за суша никак не тъгувах,
русалка бях: а ти - отдавна чаканият мъж!

Дъгата пак се свличаше на къдри от коприна,
танцувайки безгрижно своя мокър валс,
от нея капка въздух - скално се отрина,
преди дори да падне - жежко и нагорещено стръкче малц.

Пещта, така и не загря в позлата,
студени си стояха късчетата ледна жар,
но нужна ли ми беше тя самата,
когато ние двама се превърнахме във жив пожар!