Осемнайсет юлски лета преминаха
вътре в мен борба се запревива.
Сърцето свива се проклето
не иска повече на светло.
Разумът се възкачи с кафявите юзди
всяка нощ доставя купчина с пари,
а смуглата ръчица, биеща в червено,
приема хапче сънчо и заспива.
В сърцето някъде далеч
стоеше спомен съкровен.
Това бе спомен от Елисея
за хуманос и поет.
Пърхаха алтъненожълти фейчки в такт
и песен медена изтичаше от тях.
А сега зад решетките логични,
те са давещи се, но все още златни и поетични.
Единствен Хермеса Марсийски
авангардно, съзерцаваше ги ням-
със своя скиптър кадуцеяН.
По тънките уста се прокрадваше усмивка,
която алегро носи се към мида височайша.
Така го сетила Разума мазутената хрумка:
-Аутодафѐ за нашето “рицарско” сърце!
Изгорили Сърцето на следващия ден,
но пламъци силни не стихнали в протест.
Изгорили всичко до основи
барабар със каменните основи.
Гостенка смърт хващаше я яд,
Че толкоз младо и зелено си отива,
но какво да се прави-
Това е наш’та трагедия!
Човек изгубил баланса
На едно е осъден-
Безконечен мъртвешки сън във пръстта
Със своя Каин и Авел под обречената мъст.
© Хелена Троянова Todos los derechos reservados