2 dic 2004, 11:29

Молба 

  Poesía
1318 0 2
Оглеждам се и виждам нищо.
Забелязвам само чезнещия град-
студената коприна нежно го обвива;
сърцето се присвива-чувствам приближаващия хлад.

Звездите изпокапаха в морето
и луната спи заедно със самота;
дърветата треперят под небето,
а в далечината се усеща тъжна тишината.

Изгърбена, сломена, уморена
от камшиците на тая белота,
обръщам ти гръб, неприветлива постеля!
Затварям очи и бродя губейки се в самота...

Обръщам се и виждам гора от белота.
Отварям очи, а пред мен-дъжд от слепота.
Махам с ръка с надеждата, че вече няма,
но още помня черна мисъл. Махни се!
                                                    Искам да забравя!

Искам да забравя глухо викащата ми душа-
пронизана жестоко, заприличала на пепел!
И тежките думи, измъкнали се от свирепата уста
гневно впили се в живота ми...обречен.

Чуй пространство, моята молба!
Жестоката молба да бъда аз спасена,
да не изтласква сърцето болка без вина,
да не чувствам вина, затова че съм ранена.

Моля те...да ми помогнеш.
Моля те...да ме спасиш.
Моля те!...И да не забравиш?!
Моля те...да ми простиш.

© Виктория Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Тъжно е...много е тъжно,но е от онези неща,които ме карат да настръхна...Поздрави
  • Отново толкова уникална, толкова неповторима, толкова...
    Хареса ми...
    Това е второто подред стихотворение. Второто, което ме разплаква...
Propuestas
: ??:??