Омотана в примките на живота, свеждам глава.

Очите са приковани към пода.

Стаята е малка, а душата ми е свита на кълбо.

Уморени илюзиите се борят с реалността.

Устните ми са влажни отражения на целувките.

Спирам спомените, извиквам надеждата.

Косите се врязват в снагата.

Моля се безмълвно и някак прощално.

Прозорецът е клоун, а денят е смирен.

Облаците ми намигат, слънцето се смее.

Плач на птица, а след това мълчание, тягостна тишина.  

Музиката ми тежи, но нека да е тихо, нека.

Завивката хленчи, вятърът се усилва.

Иска да влезе, да ми подаде ръка.

Ала отстъпва. Часовникът се покланя на нощта.

Телефонен звън и познати думи.

Ритъм, със стон. 
И отново тя, тишината. 
Гръм и спуснати завеси.