Бе пролет, с дъх на цвят омаен.
По шумния пазар без цел вървях.
В навалицата в миг я зърнах смаян.
Пред нейната сергия просто спрях.
- Продаваш ли очите си игриви?
- Не ги продавам, нямат те цена.
Но моите очи игриви
дар са за този, който избера.
Бе август, още жарко пладне беше.
По прашния пазар пристъпвах бос
и слънцето по кожата гореше.
Пред нейната сергия спрях с въпрос.
- Продаваш ли косите си красиви?
- Не ги продавам, нямат те цена.
Но моите коси красиви
ще галят вечно този, който избера.
Бе есен, хладен дъжд валеше
по сочно грозде, ябълки и нар.
Но всеки плод след нея ми горчеше
Момичето от прашния пазар.
- Продаваш ли червените си устни?
- Не ги продавам, нямат те цена.
Но моите червени вкусни устни
ще те приспиват вечер, ако избера.
Сега е зима, кучетата гладни вият.
Пазарът ме посреща пуст и ням.
Ветровете яростно по мен се бият.
Пред нейната сергия спирам сам.
А в селото пияни песни пеят.
Невестата избра на кой да бъде дар.
Сватба се вдига, нея женят
- момичето от прашния пазар.
© Ивайло Василев Todos los derechos reservados