Генка Богданова

         С лице по-мрачно и от здрача,

потънал в тежки мисли крачи

живота си в чувал помъкнал.

А в погледа, унил, помръкнал,

се борят страх и болка няма:

          „Ни дом, ни път за мене няма!

О, Боже, пак се свечерява,

ноември е, студено става,

а там, във сенките отсреща,

ме чака зимата зловеща..

Глутница бездомни псета

прогониха ме от мазето

на чуждия порутен дом.

Къде да търся пак подслон?

Съдба, жестока, безпощадна,

защо и моста ми открадна?

Порой след вчерашния дъжд

отнесе всичко наведнъж: 

балтона стар и дрипа сива,

с която нощем се завивах

и флейтата в калъфа стар –

единствения ми другар,

едничка връзка с оня свят

с човешко щастие богат.

Във него, сякаш преди век,

бях „някой” , бях и аз човек.

Да бе пороят ме удавил,

завинаги ме би избавил

от тази участ прокълната –

да бродя жалък в тъмнината,

забравен като вестник стар,

презрян, ненужен стар  клошар.

А имах дом, пари и слава,

жена, която обожавах,

две мили, хубави дечица

ме грееха като звездици.

Животът ми бе тъй забавен,

бях даровит флейтист прославен.

Загубих всичко наведнъж.

Сега съм дрипа, жалък мъж!

От глупост всичко пропилях.

Със заровете проиграх

дори достойното си име.

Ела, о Смърт! Ела, вземи ме!

Децата си без дом оставих,

във вино аз срама си давих,

за дрога всичко пропилях,

и сам на улицата заживях.

Нима любов, деца и слава

човек тъй жалък заслужава?”

Животът си в чувал помъкнал,

върви самотен  и помръкнал,

без дом, посока и без цел –

натам, към нищото поел.