Монолог на луната
Въпрос мъчителен ли в теб напира
в безсъница: “Защо съм изигран ?
Наопаки живота ли разбирам ?”,
усамоти се в близката гора.
Седни на камък. Виж – при тебе идат
русалки, нимфи, пратени от мен.
От фините вибрации изпридат
енергия за утрешния ден.
Протяжен вой ми пращай до забрава.
Прочувствените трели в твоя глас
във вълчи хор от близката дъбрава
причастност ще намерят. И тогаз
във глутницата им ръкоположен
преброждай с тях бърда и долина,
познай на сова крясъка тревожен
под призрачната лунна светлина,
живот която в семето поражда,
надежда – в уморените тела...
... Ключалката в сърцето щом заяжда,
със болката си ти при мен ела...
© Владимир Костов Todos los derechos reservados