Но това бе само спомен…

А каютата ми толкова е тясна -
стените все люлеят се надясно
и сякаш с всяка следваща минута
все по-безличен става кръгозора.

А морето, ах морето, безрезервно
 е все тъй неприветливо и черно.
И на палубата винаги се лутат
едни и същи духове и хора.

А аз заспивам като бебе в люлка
и затворя ли очи - те виждам булка,
в бяла дълга рокля… И си спомням
колко много време ни дели. Ала мечтая…

Срамежливо как сме двама -
седнали на пода - онемели до забрава
със усмивки на актьори – клоуни,
но с усмивки никога престорени.

Как втренчени във малките детайли
очите ни се търсят неизменчиво
без онези думи - тъй изтъркани –
тъй болнаво избелели по езиците.

Че  цялото познание за думите
се крие във мълчанието по устните.
Онези устни, в които ме потапяше
и аз най-подире жив се давих

като моряк, скочил сам зад борда...

Yo no soy marinero,
 Soy capitan!

(На Лили)

20.02.2010