Моят ден

Моят ден започва

с обичайната белота,

с дъх на йодови пари...

със стенания и въздишки

на болни с разтуптени сърца.

Дългият коридор ме отвежда

в стая, където стене болен:

- Сестра, помогни ми... -

всички несгоди усещал е

със своето сърце,

влачел се е по колене...

с неговата съдба

жестока игра си играли -

това не е ли ирония?

Погледът за живот жаден

търси помощта ми,

треперещите ръце - близостта,

устните мълвят молитва едва

за последно спасение.

Защо боледуват

нечий сърца?

От прекалена обич или печал -

вече няма значение...

След дълга борба за живот

мониторът показа права линия.

Всичко би отложил в този живот,

за да е здрав, за да го има,

Да, но смъртта да отложи не може!

Моят ден, започващ

с обичайната белота,

понякога завършва

с печал за съжаление.

На скърбящите даваме

горчива микстура

за успокоение...

        Надежда Ангелова