Моят ден
Моят ден започва
с обичайната белота,
с дъх на йодови пари...
със стенания и въздишки
на болни с разтуптени сърца.
Дългият коридор ме отвежда
в стая, където стене болен:
- Сестра, помогни ми... -
всички несгоди усещал е
със своето сърце,
влачел се е по колене...
с неговата съдба
жестока игра си играли -
това не е ли ирония?
Погледът за живот жаден
търси помощта ми,
треперещите ръце - близостта,
устните мълвят молитва едва
за последно спасение.
Защо боледуват
нечий сърца?
От прекалена обич или печал -
вече няма значение...
След дълга борба за живот
мониторът показа права линия.
Всичко би отложил в този живот,
за да е здрав, за да го има,
Да, но смъртта да отложи не може!
Моят ден, започващ
с обичайната белота,
понякога завършва
с печал за съжаление.
На скърбящите даваме
горчива микстура
за успокоение...
Надежда Ангелова
© Надежда Ангелова Всички права запазени