От твоя скучен монолог ...

Едва душата ми не стана  на хербарий...

Колко  думи ти си противоречи и пропиля...

Аз колко много не чух, не искам  твоя рефрен...

Силата в теб е било словото, празно  като  онази костелива черупка...

Празно е като очите ти, скрити зад скъпи очила, но напукани  от твоята агония...

Моето отражение сега ти е скъпо, да аз те пълнех с любов...

Очите ти са бледи и болни  от твоят нарцисизъм, и че не можеш и да се огледаш...

Сега си тръгвам и доброта ме обвива и съм свободна...

Хвърляш  ми монети, но и асфалта  ти ги не иска, подигра те с техния звън...

Моята свобода е моя...и я градя с бивши роби...

Тя е това, което съм...безкраен ден с огън вечен...