От твоя скучен монолог ...
Едва душата ми не стана на хербарий...
Колко думи ти си противоречи и пропиля...
Аз колко много не чух, не искам твоя рефрен...
Силата в теб е било словото, празно като онази костелива черупка...
Празно е като очите ти, скрити зад скъпи очила, но напукани от твоята агония...
Моето отражение сега ти е скъпо, да аз те пълнех с любов...
Очите ти са бледи и болни от твоят нарцисизъм, и че не можеш и да се огледаш...
Сега си тръгвам и доброта ме обвива и съм свободна...
Хвърляш ми монети, но и асфалта ти ги не иска, подигра те с техния звън...
Моята свобода е моя...и я градя с бивши роби...
Тя е това, което съм...безкраен ден с огън вечен...