Луната мълчи!
Потегли в обратна посока!
Погледна ме в мрака,
замина си с първия облак
и само следите от кървав отблясък напомнят,
че аз я раних, че тя беше с мене жестока!
Мълчи Любовта –
попитах я, тя се обиди,
замлъкна сърдита,
а после при друга отиде!
При друга, която мълчи, не задава въпроси,
при друга, която не пита „Къде си?”, „Какво си?”...
Мълчи телефонът
и никой писмо не изпраща!
Всемирът мълчи,
сякаш мъртва е вече Земята –
мълчана вода ли отпивах среднощ от Реката,
та страшна, бездумна, крещи и насън
Тишината!
© Ваня Иванова Todos los derechos reservados