За теб държа перото и съм тъжен –
ах, блян остава на живота злакът,
и болката си в стихове изплакваш –
да сетиш утешение, но, свършен,
не се завръщаш в бащината къща,
над век от мама тамо си очакван,
че няма начин да привикне с мрака,
столетия дори да я обгръща...
Но също радост носиш ми, поете!
Когато заридавам носталгично,
в мен „Отгласи“ изниква на момента
и дълго си повтарям: „Димчо, Димчо…“ ...