Изгаря душата ми
и пепел остава,
разпиляна от вятъра, в безкрайния мир.
Вода я отмива
и на Земята предава я,
заключва я тя с железни ръце.
И от пепел, останала
от моята душа,
Земята създава, ражда деца.
Красиви и чисти,
по-чисти от мен,
те отварят очите си за новия ден.
Поглеждат към слънцето,
към синята шир,
а душите им радостни
са пълни с мир.
Готови са те да открият света.
Да се борят с него
в таз нечестна война.
И дойде ли краят на техния път,
на земята да легнат,
сън да заспят.
И може би някога,
след безброй лета,
от тяхната пепел
ще поникнат цветя.
А вятърът бурен
ще ги разнесе по света -
цветята, децата... От моята душа.
© Иван Мицов Todos los derechos reservados