На онзи балкон те прегърнах с душата си.
Сред тишината на онемялото насреща зелено море с дъх на бор
дали чух името си?
Не помня…
А така ми се иска да знам
(как звуча в твоя взор).
Хладните утринни пръсти на лятото пробягваха по гърба ти
треперещ…
и те целуваха –
прогоних ги с моите устни.
Твоите бяха дим.
Цигарата ти има привилегията да ме целуне първа,
позволяваща ми да вкуся тютюневия ти аромат
още преди да те докосна с език.
Но само заедно с топлината на твоя се поражда гладът
за теб…
неутолим е.
Оставих се да ме погълне.
Като обетована земя си – бавно изплуващ зад щита на мъглата,
в очакване на откривателя си.
Измамно далечен, а само на пулс разстояние.
Оставяш се да бъдеш покорен,
само защото усетил моето пълно покорство положено в ръцете си.
Има формата на сърцето ми.
И те прегърнах с душата си.
А зеленото море с дъх на бор отрони въздишка –
онази, която ти задържа вътре в себе си.
Но която усетих в прегръдката ти.
Онази, на душата ти.
© Надежда Тошкова Todos los derechos reservados