Съдбата е втренчила поглед в мен
и чака да моля за милост,
присвива очи и разлива вини,
притисната моята дързост
нехае за времето, то и тежи,
разтапя се с всеки нов изгрев,
а слънцето бавно прострелва с лъчи,
наднича през облаци сиви.
Не ми се говори с нея сега,
знам как да измисля пътека
и капчици смелост събирам в торба
с по-малка злина се върви по-леко.
Със свежият полъх на пролетен бриз
на пръсти ще вляза в съня ти,
не вярвай на сънища, днес е каприз
изтръгнат от бъдещо утре.
Ще седна за малко, ще помълча,
съдбата над нас ще витае,
а времето тайно ще пусне брояча,
с който измерва секундите щастие.
А после ще тръгна, незнайно къде
и връщане няма да има,
съдбата отново нишки преде
в енигма различна, ранима.
maiaan
© Мая Ангелова Todos los derechos reservados