Когато стихне вече

звънът на чаши  пълни

и празникът заглъхне...

От мрака разсъблечена,

душата ти безмълвно

ще зъзне, пак излъгана…

Тогава ще развържеш

крилете уморени

на чувствата и мислите.

За да политнат, бързи,

далеч... назад, във времето –

към онзи таен пристан,

където всяко лято

се връщаш неизбежно –

самотен щъркел прелетен –

при своето голямо

море от топла нежност...

С една любов непреходна.

Албена Димитрова

25.02.2006.

София.